Възторг от формата и дискомфорт от внушението

Размисли върху поляризираната рецепция към изложбата на Гийермо Лорка в Националната галерия

Изложбата на Гийермо Лорка в Националната галерия (до 15 февруари 2026 г.) се превърна в едно от редките събития, които не просто привличат публика, а раздвижват чувствителността на културната среда. Наблюдавам и чета разговорите под статиите, фотографиите и постовете в социалните мрежи за експозицията. Тонът не е едностранен, а се движи между възхищение и скептицизъм. Това напрежение е важен знак за успеха на изложбата. Зрителят не остава равнодушен. Изкуството на Лорка ясно провокира вътрешната необходимост на публиката да съпреживява, да бъде част от контекста на произведението – една от основните функции на изкуството.

Настроенията са полярни. Една група зрители вижда и се възхищава от безспорната живописна мощ на художника, която съвременните художествени сцени у нас рядко предлагат в такъв мащаб. Факт в изкуството на Лорка са владеенето на маслената техника, играта със светлина и сянка, добре „изиграната“ театрална постановка, експресивната драматургия, с която изгражда образите и омагьосва, от една страна; но от друга – художникът предлага композиции, разположени в дълбоко психологическо пространство за размисъл и въздействие.

Други реагират с дискомфорт и скептицизъм. Не защото са по-малко интелигентни и чувствителни, а защото усещат в предложената естетика прекомерна декоративност, барокова разточителност и красота, която крие под себе си безпокойство, несигурност, дори заплаха. Човек се чуди дали образите не са „твърде красиви, за да бъдат искрени“, „твърде режисирани“, „прекалено завършени“, за да допуснат пропукването, което зрителят очаква от съвременното изкуство.

Картините ми напомниха на онези хищни цветя в природата. Отдалеч – изящни, разцъфнали, привлекателни; отблизо – стръвни, поглъщащи, „затварящи се“ около вниманието на зрителя. Тази двойственост създава напрежението, което прави изложбата толкова обсъждана и символно заредена. В крайна сметка живописта на Лорка ни представя красиви кошмари – съновидения.

Поляризацията около Лорка не е местен феномен, а глобална реакция към неговата живопис. Изкуството на художника принадлежи към тенденция, която през последното десетилетие оформя своя идентичност, често описвана като необарок, магически реализъм или посткласическа школа. Те връщат към майсторската техника; към разгръщане на големи образни сцени с драматургична наситеност; към символика, която се усеща първо емоционално, после интелектуално; към двойственост между възторг и тревога, между красота и опасение. Художници като Mark Ryden, Roberto Ferri и други също работят в тази територия, която не се отказва от образа, но го превръща в психологическа сцена, едновременно привличаща и смущаваща.

И се вижда нещо много важно, което често убягва на съвременните начини на говорене за изкуство у нас. Живопис като тази на Лорка напомня, че „съвременно“ не означава „освободено от историята“, нито че новото може да бъде построено върху отказ от натрупаното знание. Без уроците на големите майстори – от светлината на Рембранд ван Рейн до драматургията на Караваджо и телесната плътност на барока – подобна визуална убедителност е невъзможна. Всяка зряла живописна практика, дори най-иновативната, всъщност стъпва и говори с традицията, след това поема собствени рискове, поставя свои въпроси и изгражда пространство. Ето защо фигуративни художници като Лорка предизвикват такъв шок. Те показват какво е да владееш традицията, но и да съумееш да я преобразиш, като създадеш собствена съвременност.

От тази перспектива зрителят влиза в живописните пространства на Гийермо Лорка през сетивно-психологическата фигуративност, която с времето, прекарано пред картините, се разгръща и открива търсената от художника сценичност. Художникът изгражда живописни постановки, в които реалното и фантастичното съжителстват в напрегнато равновесие.

Всъщност полемиката около тази изложба показва онова, което липсва на днешната, не само наша публика. Дали зрителят не търси изкуство, което може да бъде почувствано без предварителна теория? Лорка ни предлага сцена, светлина, присъствие. Задоволява нуждата от красота, едновременно пленителна и стряскаща. В свят на фрагментирани медии зрителят търси цялостна визуална вселена, в която да се потопи и взаимодейства. Изложбата на Гийермо Лорка предлага поле за чувствителност, разногласие и емоция. Тя повдига множество въпроси, които ни поставят на границата между възторга и тревогата.

Автор: Анжела Данева

*Анжела Данева е изкуствовед и доктор по теория на изкуството към Нов български университет. Работи върху българското изкуство от ХХ век и неговите връзки с италианската художествена среда, като от 2006 г. изследва архиви във Флоренция, Торино, Милано, Венеция, Неапол и Рим, както и във фонда на Венецианско биенале. Ръководи Център „Българо-Европейски културни диалози“ в НБУ. Съпредседател е на галерия „УниАрт“. Член е на Международната асоциация на критиците на изкуството (AICA).