Софийски истории (80)
Без трамваи „Граф Игнатиев“ е като отворен въпрос, в който празните релси играят ролята на безкрайни тирета. Тук сградите наистина са „сиви, натежали от многото години“, както е писало едно русокосо момиче, живяло от другата страна на улицата, което, преди да си отиде на 24 години от този свят, е имало очи да види как „слънцето гали повехналата хубост на фасадите / и умората от тях измива / със нежна длан дъждът“. Нейното име е Весела Василева. Чували ли сте за нея? Може би не, което е обяснимо. Стиховете ѝ отдавна не са преиздавани, а тя е от кръга на Александър Вутимски и Александър Геров, на Валери Петров, Кръстьо Мирски и Найден Петков. Прочутото поколение на 40-те, събрало се около издания като „Звън“ и „Ученически подем“. На повечето от тях е било съдено да се „утвърдят“ след 1944 г. – вече в НРБ. Александър Вутимски и Весела Василева си остават обаче в предишната България. Той – отнесен от туберкулозата през 1943 г. в санаториума в Сурдулица, тя – жертва на злочеста случайност през 1944 г. във военна Виена, където прави докторат по старобългаристика. Академик Петър Динеков, който като млад асистент в Университета познава младото и даровито момиче, описва разигралата се трагедия така: „На 6 януари 1944 г. тя заявява на приятелите си: „Днес е най-щастливият ден от живота ми“, и се запътва към българската легация да прати писмо в София за необходимите ѝ книги. Ремаркето на един военен камион се откачва и премазва Весела, която е вървяла по тротоара. Умира след операцията, направена от изтъкнат виенски хирург. Трагедията става четири дни преди голямата бомбардировка на София на 10 януари. През втората половина на януари между многобройните нови гробове на софийските гробища се отвори още един гроб – в земята бе спуснат херметично затвореният ковчег, който донесе в родината разбитото тяло на Весела. На мен се падна тъжното задължение да кажа няколко прощални думи над пресния ѝ гроб“.
На площад „Гарибалди“ днес е тихо. Транспортът в София стачкува и никой на спирката не чака трамвая, само гълъбите важно се поклащат, изземайки опразнените от хората пространства. Точно отсреща, в масивната кооперация на номер 7а е живяла Весела Василева със своето семейство. А тя е била момиче от сой. Баща ѝ – Григор Василев, е известен столичен адвокат и публицист, деец на Демократическата партия, бивш министър на земеделието в третото правителство на Андрей Ляпчев (1930–1931). И освен всичко друго – съученик на Йордан Йовков, за когото оставя трогателни спомени, приятел на поети като Христо Ясенов или Теодор Траянов. Меценат на художници, един от най-големите колекционери на българско изкуство. Майката – Мария Станишева, е от прочут македонски род, учила е музика в Германия. Фамилията има четири деца – две момичета (Лина и Весела) и две момчета (Григор и Христо).
Знам всичко това с точност, тъй като наскоро Константин Чипев ми изпрати по мейл от Америка непубликуваните спомени на по-голямата сестра на Весела – Евангелина (Лина) Огнянова, озаглавени „Броеница или наниз от синци“. Прочетох ги на един дъх и така заживях с перипетиите и обратите в живота на тази емблематична софийска фамилия, за която си струва да се разкаже.
Пресичам Графа, по който днес вървят единствено пешеходци, и стигам до входа на дом номер 7а. Металната врата с апликации е плътно затворена. В съзнанието ми обаче тя е вечно отворена, както е в спомените на немирната Лина – заради вечното детско трополене по стълбите и върволицата от гости. Много ми се иска да усетя атмосферата отвътре, да извървя стъпалата нагоре, по които са се изкачвали Никола Танев и Константин Щъркелов, Панчо Владигеров и Симеон Радев. И срам не срам, натискам бутончето на една от адвокатските кантори. Никакъв отговор. Пробвам с друго. Вратата щраква. Десет черни стъпала, сетне още десет. Хлад и стени, облицовани в камък. Досущ като в стиховете на Весела Василева, където тишината прониква в човешкото битие:
Във стаята е тихо, тъмно и спокойно,
и отрезът небе в прозореца е син
с оная тъмна и спокойна синева на вечерта,
от улицата гласовете идват глухо и нестройно,
трещи трамвай по старата желязна линия,
а вътре се огъват по стените
на цветните реклами светлините…
Щом сключва брак с Мария Станишева, Григор Василев първо се нанася с нея в къща на „Раковска“, недалеч от улица „Рачо Димчев“, където живеят родителите ѝ. Ала домът бързо отеснява, не само заради нароилата се челяд, а и заради картините.
А той наистина мечтае за частна сбирка от съвременно българско изкуство, която да остане за поколенията. Българска „Третяковска галерия“. Не е ли било това бомбастично изхвърляне? Правя справка в интернет и установявам, че дарението, което през 1856 г. Павел и Сергей Третякови правят на град Москва, се е състояло от 1276 картини, около 500 рисунки и 10 скулптури на руски художници. Не звучи чак толкова непостижимо.
Известно е, че Григор Василев (1883–1942) е бил истински меценат. На 14 години идва пеш в София, само с дрехите на гърба си, за да се запише като ученик в Първа мъжка гимназия. Готов е да работи каквото намери, само и само да се изучи. Ала веднъж баща му го издебва през междучасието, грабва го, мята го на кончето, за да го върне обратно да село, но първо му тегли един бой. Техен познат албанец става свидетел на случката. Опитва са да разбере какво става. Разсмива се, щом разбира, че бият детето, защото искало да учи, и го взима на работа при себе си. Така Григор завършва като първенец гимназията, след което родата из Трънско посъбира някой лев и той заминава да следва право в Женева, откъдето се връща като лисансие по правни науки. Отваря адвокатска кантора и полека-лека се замогва. Влиза в кръга на столичната интелигенция, не пропуска художествена изложба.
Негови са едни от първите откупки на картини на Никола Петров и Гошка Дацов, на Сирак Скитник и Владимир Димитров Майстора, на Константни Щъркелов, с когото го свързва близко приятелство, и Никола Танев.
В началото на 30-те години семейството на Григор Василев се премества в огромен апартамент на улица „Граф Игнатиев“ 7а, точно срещу банката на Бурови (сграда, печално известна днес като КТБ). По замисъл на бащата там трябва да има място за всички и всичко: за адвокатската му кантора са отделени две големи стаи – кабинет и чакалня. Безброй гости, познати, художници и писатели, ходатаи (особено докато е министър), роднини и всякакви други се извървяват по стъпалата към този дом, по които се изкачвам и аз. Специално „момче“ или прислужницата носят кафе след кафе за тази върволица от хора. Вечер кабинетът е „окупиран“ от политическите съмишленици на Григор Василев, още повече че през две кооперации, на номер 9, живее и лидерът на Демократическата партия Александър Малинов. Самият Григор Василев е народен представител чак до XXIV Народното събрание, когато не го преизбират в неговия район в кв. „Надежда“, защото не приема т.нар. „Соболева акция“ – налагания ни от СССР „пакт за дружба“, който рискува да превърне България в безгласна пешка в ръцете на Москва. Как времената се повтарят…
Отдих и радост в този дом носят децата и картините. Дори по-голямата и буйна Лина се научава, че те са нещо „неприкосновено“, но урокът си има цена. В края на 20-те години Григор Василев убеждава Дечко Узунов, чиято звезда изгрява, да нарисува портрет на съпругата му. Дечко се съгласява и пренася в стая до адвокатския кабинет своя статив и боите си. Мария Станишева-Василева позира в бледобежова бална рокля. Днес това е един от най-прочутите негови портрети, част от колекцията на НХГ. Ала не щеш ли, самата Лина, която рисувала от малка, решава да „подобри“ портрета на майка си – устните ѝ били твърде бледи, прекалено безплътна изглеждала тя. Затова издебнала кога художникът ще си иде и уверена в себе си, направила устните ярко червени.
На другия ден художникът и моделът са вцепенени от крайния резултат. Разнасят се викове на отчаяние. Григор Василев изскача от кабинета си и що да види – устата на неговата изискана и обична съпруга се е превърнала в кървава рана. Викат „художницата“, зад чийто гръб пристъпя малката Весела. Бащата с почерняло от гняв лице пита: „Ти ли направи това?“, когато ненадейно художникът се разсмива, майката след него. Лина се отървава само с плясване по дупето и скоро двете момиченца се включват в играта на съседските деца по „дърпане на въже“.
Весела Василева обаче била съвсем кротко дете, знам го от спомените, които преди време четох за нея. „Слънчев лъч в градината“, както я определя нейният дядо инж. Никола Станишев. Потвърждава го и съученичката ѝ Блага Димитрова: „Тичах мислено по стълбището на Първа девическа гимназия, по сумрачните коридори, задъхана, да гоня един рус лъч, който озари юношеството ми с поетично вълшебство. Дошла от малкия град, на прага между детството и младостта (все на някакъв праг!), с жадни провинциални очи аз търсех въплъщение на столицата, на културата, на изяществото. И го открих още в първия учебен ден, в първото междучасие. Една девойка прекоси коридора, сякаш излязла от картините на Ботичели. Не! От никакви картини, от никакви сравнения. Тя бе несравнимост, неповторимост. Това ме прониза с ослепителна ясност от пръв поглед. Не може да се опише, нито да се разглежда на съставки: коса, очи, фигура, движения. Тя бе самата хармония. Излъчване на изтънчена духовност. Името ѝ се понесе с тайнствен шепот между нас: „Весела Василева, поетеса“. Звучеше като музика от клавесин. И остана завинаги в душата ми, незаглушено от шумотевицата на идващите десетилетия, незасенчено от толкова промени, увлечения и разочарования“.
Картина на Ботичели след картините на големи съвременни български майстори… Баща ѝ продължава да придобива художествени творби почти до края на дните си, когато вследствие на заболяване е принуден да продава. Така Столичната градска галерия се сдобива с картината на Никола Петров „Пред Народния театър“, великолепен образец на постимпресионизма. Трябват пари за лечение, а две от децата – Весела и Христо – заминават да следват в чужбина. И не се връщат приживе. След смъртта на сестра си, Христо, който учи инженерни науки, остава до края на дните си лектор по български език в германски университети.
На 59 години Григор Василев си отива от лекарска грешка през 1942 г. Неговият близък приятел и родственик на съпругата му проф. Александър Станишев му поставя диагнозата рак на черния дроб. Григор Василев я приема стоически, двамата му родители са умрели от рак. И отказва да се оперира. Когато издъхва, частичната аутопсия показва, че не е имал рак, а голяма калозна язва на дванадесетопръстника.
На семейството е отпусната държавна пенсия, отнета им след 1944 г. Оказва се, че колекцията на бащата, както и уникалната му библиотека ще продължат да изхранват фамилията. Но в онези години всички живеят трудно. Лина Огнянова разказва в спомените си как след едно посещение на гроба на баща им срещат жената и сестрите на проф. Александър Станишев, които търсят в кой парцел са заровени избитите от „народния съд“: „Върнахме се с тях и ние тримата. Стигнахме до указаното място, където дядо коленичи и започна да пее погребални черковни песни. Той ги знаеше наизуст всичките. Ние, жените, забодохме по свещ в прясно изровената лъскава пръст на празния парцел. Нищо не подсказваше, че през някоя от предишните нощи тук е била дълбоката яма (изровена от паднала скоро преди това бомба), пред която са убивали и после заровили осъдените на смърт. Мълчахме, а дядо си нареждаше черковната погребална песен. „Дали наистина те са тук?“ – мислех си аз. Но за потвърждение до нас просто изникна един милиционер и ни накара веднага да се отдалечим“.
Новата народна власт идва с новите си правила. За да задържат фамилното жилище, отварят вратите му за всички търсещи подслон роднини. И скоро то се превръща в истинска „дядова ръкавичка“ – приютило бабата и дядото, лели и чичовци, даже за кратко Анани и Кристо Явашеви, които също са от разклоненията на големия Станишев род (тяхната баба Анна е сестра на бабата на Весела, Лина, Христо и Григор Василеви).
Така че, колкото и да е невероятно, малкият Кристо също „провижда“ изкуство сред тази невидима днес Григор-Василева колекция. А самата Лина Василева-Огнянова има угризения как като дете без малко не затрила бъдещия световен авангардист и „опаковач на мечти“. Докато се люлеела на хамак в двора на инженер Явашев в габровската му къща, без да искала, ритнала кошчето, то се обърнало и малкият Кристо (Христо) се изсипал на земята. Възрастните притичали и установили, че бебето си е живо и здраво. Така малкият Кристо оцелява за световното изкуство.
А оцелелите от фамилията на Григор Василев се препитават с продажби на неговата колекция. Те нямат пенсии, нито други източници на доход. Така портретът на Мария Василева (1929), дело на Дечко Узунов, отива в Националната художествена галерия. С най-много творби се сдобива Софийската градска галерия.
Самата г-жа Василева отнася там своя бюст, работа на големия скулптор Любомир Далчев. Така през 60-те години столичното гражданство смаяно наблюдава следната процесия: отпред върви хамалин с каменния бюст на госпожата, а зад него самата тя с черната си шапка го насочва, за да не се отклони от пътя! И – по права линия – творбата се озовава в галерията.
След смъртта на майката оцелялото от огромната колекция е поделено между Лина Василева-Огнянова, другото русокосо момиче в рода, и нейния брат Григор. Една от картините ѝ била подарена лично и с надпис от Константин Щъркелов: „Обла зеленикава ваза с четири бели хризантеми. Трите са паднали до вазата, само една едва се крепи във нея. Това е пророческа картина. От четирите деца, три напуснаха вече този свят, само аз, най-старата, клюмам на стола“. В ъгъла до прозореца тя описва в спомените си ценна картина на Гошка Дацов, два портрета на Атанас Тасев – неин и на баща ѝ, както и великолепен малък пейзаж на Никола Петров – езерото в Борисовата градина, жена с шапка на Николай Райнов и гайдар на Иван Пенков.
Докато слизам надолу по стълбите, се мисля, че днешните мерки за сигурност са напълно оправдани. През 2007 г. полицията съобщи за голям обир на картини от някогашната колекция на Григор Василев. Някои от тях най-нахално се появиха на разни разпродажби и струва ми се, бяха върнати на техните собственици, но други продължават да се издирват.
Продължава да бъде блян и мечтата на Григор Василе някой ден колекцията му да бъде показана в своята цялост. Историята да се завърне в изначалната си точка, когато, както бе писало неговото русокосо момиче, „и зората с по-светъл замах / на нощта песента разпилява“.
Източник КУЛТУРА БГ
Подайте новина
Дайте приноса си и обогатете информацията в базата данни WIKI. *Винаги цитирайте източника!
Качете и споделете снимки, видео или други графични файлове от новината в медия центъра
