„Улици без паваж. Дни и вечери“, Павел Вежинов, издателство „Фама I“, 2024 г.
За онези, които се занимават с литература (а и не само за тях), името Павел Вежинов е добре известно и няма нужда от представяне. Едва ли е нужно да се говори за мястото на „Нощем с белите коне“ (1975 г.), на „Бариерата“ (1976 г.), на „Белият гущер“ (1977 г.), на „Синият камък“ (1978 г.), на „Езерно момиче“ (1979 г.) и на „Везни“ (1982 г.) в съвременната българска белетристика. Това са последните му творби, осигурили му място в канона на родната класика. Но как се стига до тях, малцина знаят. Не само защото първите текстове на писателя са библиографска рядкост. „Улици без паваж“ излиза през 1938 г. Тогава авторът ѝ е двайсет и четири годишен юноша, а тиражът – повече от символичен. Обемът на книгата (37 страници) – също. Издателството – „Жар“, е малко известно. Скоро изчезва от полезрението и първият сборник с разкази на Павел Вежинов потъва в забравата. Струва ми се, че дори измежду онези, които професионално се занимават с история на литературата, не са много хората, държали тази книга в ръцете си. А тя, подобно на всяка първа крачка, е особено важна. Почти същото важи и за втория сборник „Дни и вечери“. Вярно е, че четири години по-късно, през 1942 г., нещата са се променили. Авторът не е безименният Мустафа (псевдонимът, с който подписва първите си разкази в сп. „Жупел“), а добре известен с левите си убеждения студент по философия. Той е публикувал в „Работнически литературен фронт“, в „Изкуство и критика“, в „Литературен преглед“. Затова и тиражът на втория сборник е далеч по-представителен. Той е 3000 бройки. Издателството – „Хр. Г. Данов“, също респектира. Защото пред очите на културната общност, за по-малко от един олимпийски цикъл (по-късно в „Знамена по стадионите“, „На олимпиадата в Хелзинки“ и „До Мелбърн, по въздух и море“ образът на олимпийските цикли ще бъде един от акцентите в творчеството му) се ражда един самобитен писател.
Източник kultura.bg
Подайте новина
