Нефинални надписи

Три светещи текстови инсталации на Калин Серапионов

През 2024 г. Калин Серапионов направи голяма ретроспектива на видеотворчеството си с изложбата „Пред очите ни“ (куратор Ярослава Бубнова) – логична спирка в пътя на един от най-последователните съвременни автори. Но само година по-късно, вместо да надгражда видеоезика си, той го изключва. Няма образи, няма монтаж, няма звук. Само светещи изречения – всяко на отделно място и в различен контекст, но по едно и също време.

На пръв поглед това изглежда като промяна – артистът слага точка и поема в нова посока. Или е пауза – глътка въздух между сцените. Но дали посоката наистина е нова?

Неоновите надписи се появяват в творчеството на Серапионов още през 2014 г. с Do You Feel You Are Different? Следват On and Off (2016), Your Beauty is My Fear (2017) и The Length of This Text Does Not Depend on Any Barrier It Passes Through (2018) – всички в неон.

Новите три светещи работи изглеждат като завършек на една дългогодишна видеопрактика. Но тези изречения не са финални, нито обобщаващи. Те са синтези – на теми, жестове и ритми, които от години присъстват в неговото творчество. И точно защото произлизат от този опит, си позволяват да бъдат лаконични, но не и празни – контролиран, зрял изблик на съдържание, който не дава сюжет наготово, а има смелостта да остави зрителя да довърши смисъла в главата си – спрямо собствения си контекст и капитал.

Това не е смяна на медиума, а смяна на темпото – от видеопоток към фиксирана светлина. Не става дума за отказ от видеото, а за негова компресирана форма, която се разгръща не във времето, а в пространството. Зрителят не гледа сюжет, а попада в среда. И тогава значението започва да се движи – от място на място, от гледна точка на гледна точка.

I’m safe…

Фразата safe_I’m safe_I’m safe_I’m се появява за пръв път в Contemporary Space, Варна през 2016 г. и почти десетилетие по-късно се завръща на две напълно различни сцени. Надписът е идентичен – светещ в червено, разтеглен като течаща лента, с отсечени краища – сякаш е извадка от монолог, който никога не свършва. Но смисълът не е в самата фраза, а в това кой я изговаря – и къде.

Първото ѝ завръщане е в изоставената Сточна гара (юни 2025 г.). Поставена на стената на стара билетна каса, работата прилича на влакова композиция, която отдавна е спряла. „Аз съм в безопасност“ тук звучи като автоматично съобщение – на гарата, на града, на самия зрител. Повторяемостта създава усещане за ред – измамен, временен, почти като сън.

Второто ѝ появяване – в изложбата Глад 2.0 през юли 2025 г. във Военноисторическия музей – превръща този текст в иронична мантра. На фона на теми като личен, социален и политически глад надписът звучи като симптом: всичко е наред, когато не е. Зрителят си го повтаря. Институцията го повтаря. Фразата се удвоява, потретва, докато не се превърне в параван за безпомощност.

Така една и съща работа – без визуална промяна – превключва значение. Неонът не е завършен текст, а движещ се смисъл, който осветява различни проблеми спрямо контекста.

If you have nothing to do, don’t do it here

В галерия „Октопод“ (в подлеза между Министерския съвет и президентството, до 5 юли 2025 г.) Серапионов представя инсталация с големи завеси, на които са отпечатани дигитално обработени изображения от протести – фасади на институционални сгради. Завесите могат да се разместват, създавайки визуално и смислово движение, което не позволява да се види „отзад“, но постоянно променя „отпред“. Изображенията са плоски, но усещането е за многоплановост – като в сцена, чиито декори никога не са напълно стабилни.

Срещу тях – дълга бяла светеща кутия, подпряна на стената. Надписът ѝ гласи:
„Ако нямате какво да правите, не го правете тук“.

Кратък, категоричен, арогантен. Но към кого е насочен? Кой го казва? Институцията – към тялото на протеста? Художникът – към зрителя? Гласът на самата галерия? Всеки, който застане отпред, може да се почувства адресат. Именно това го прави особено остър.

Работата е нова, но образите са от минали протести. Завесите се местят, но протестите продължават. Надписът не само фиксира контраст между действие и бездействие, но и поставя под въпрос самото право на присъствие в публичното пространство. Така той става резюме на 35 години преход – визуално лаконичен, но политически многопластов.

Where do you go when you close your eyes?

Последната работа – неоновият надпис Where do you go when you close your eyes? – е най-интимна. Замислена като заглавие на проект за Венецианското биенале през 2024 г., фразата сега е трансформирана в самостоятелна работа, представена в ИСИ в груповата изложба „Помним ли това, което сме забравили?“ с куратор Правдолюб Иванов (до 24 юли 2025 г.).

И вместо да се слее с архива в ателието на автора, тя се възражда и светва в нов контекст – в ъгъл, в бял неон, почти шепнешком. Срещу нея – малък екран с фрагмент от видеото blue hour (2022), което според автора допълва смисъла.

В контекста на Биеналето фразата би звучала екзистенциално и глобално – „Кой си ти, когато останеш насаме със себе си?“ Но в ИСИ тя добива неочаквана острота: затварянето на очите се превръща в метафора на края, а въпросът „къде отиваш“ – в размисъл за това къде отиват споменът за теб, работите ти, следата ти. Ще те помни ли сцената? Публиката? Институциите? Или всичко приключва?

Тук движението е навътре – не протестна реплика, нито мантра за безопасност. Това е покана за самонаблюдение, за пътуване във вътрешния свят. Въпрос, който не очаква отговор на глас.

В последните си три работи Калин Серапионов не просто сменя медията, а дестилира същността на дългогодишния си интерес към езика, публичното пространство и вътрешното напрежение. В тях динамиката на видеото е заменена от движението на контекста, смисъла, интерпретацията. Те са фиксирани, но не и застинали.

Така Серапионов не просто използва неона — той го раздвижва. Не като ефект или украшение, а като инструмент за мислене.